"Има нещо безнадеждно в теб." - казва той и се смее. Само той може да се смее така и на това. Хваща ръцете й, с които силно се е прегърнала, и ги раздалечава. Смее се. От какво се пазиш, малката? Тя се опитва да ги заключи отново. А той се смее...
"Питаш ме дали мога и без теб?" 
"Не, не те питам. Знам."

И тогава разбира какво е истинското щастие. Странно как цял живот знаеш какво е, а го разбираш непременно късно. Никой няма нужда от теб. Ти нямаш нужда от никого. И това няма значение! Мамка му, колко е елементарно. Това просто няма значение! Разбираш ли? Просто е... И е разтърсващо. До безмълвие, до безумие, до... безнадеждност.

"Какво е победата за една котка върху горещ ламаринен покрив?"
"Да стои върху него, колкото се може по-дълго."

И за какво ти е тази победа?
"Упражнявам се да пускам лястовици." 
И заключвам ръцете си.
Жалко.
Нищо не съм разбрала.